Край един мравуняк минала Мецана. Похапнала мравки. Кога да си тръгва, рекла си доволна:

- Доста ми са вкусни тия животинки! Но сега съм сита. Утре ще намина. Повече ще хапна.

Целият мравуняк изведнъж настръхнал. Мравешкият народ викнал разтревожен:

- Гледай я ти нея, хищницата върла! Сега била сита и хиляди мравки изведнъж налапа, а кога е гладна, няма да й стигне целият мравуняк.

- Няма да й стигне, ако се оставим и не се сговорим как да се разправим с тая мравоядка.

- Лошото е, гдето мечката е силна, а ние сме слаби.

- Никак не сме слаби. Ние сме милиони. Ако се сговорим, чудо ще направим!

Тогава знак дала най-едрата мравка.

- Спрете виковете! - мравката им рекла. - Всички с общи сили трябва да обмислим от тоя враг страшен как да се избавим. В подземните стаи до една слезнете! Там ще решим дружно какво да направим!

Събрали се всички работливи мравки. Мислили, кроили, най-после решили: край своя мравуняк да изровят дружно яма под земята. Тънък пласт отгоре земя да оставят. Щом за мравки дойде хищната Мецана, сама да пропадне в дълбоката яма.

Под земята дълго мравките дълбали. Безспир денем-нощем всичките копали. Де що има мравки, стекли се на помощ.

Щом била готова подземната яма, най-хитрите мравки подмамили Меца. Като ги видяла, тя попримижала.

- Раздвижи се - рекла - старият мравуняк! Откога ви чакам, мои сладки мравки!

Забързала Меца и както вървяла, в дълбоката яма право връхлетяла.

- Олеле, що стана! - ревнала Мецана.

Мравките й рекли:

- Много клети мравки без милост излапа. Затова те лапна дълбоката яма, откъдето, Мецо, излизане няма!

Един гладен вълк шетал из гората. От глад едва гледал. Отдалеч го видяла лисицата и се усмихнала. Тя познала, че вълкът е гладен, няма много сили, едва върви, и тозчас решила да му отмъсти и за голямата сила, която имал, и за смелостта му, и най-много за здравите му зъби. Тя само с хитринка се опитвала да преживява и винаги, когато могла, показвала на вълка, че тя е по-умна и по-хитра от него и по тоя начин отмъщавала за силата му. И сега, като го видяла такъв гладен и уморен, помислила си да го направи за присмех на другите. Отишла при него и заподскачала, подсмивала се радостно, търкаляла се.

Кумчо Вълчо я погледнал сърдито и рекъл:

— Що има, кумице? Що си толкова весела и радостна?

— Как няма да съм радостна, кумче? — рекла лисицата. — Весела съм, сита съм, сега ми е паднало сърце на място.

— Какво се е случило, кумице, че най-после и твоето сърце е легнало на мястото си? — попитал вълкът учудено.

— Ох, кумче, кумче, да знаеш каква сватба са вдигнали в селото, що ядене има, що пиене, ум да загубиш. Па мен ме поканиха и аз сгризах набързо две-три печени кокошчици, пък се сетих за тебе: какво ли прави кумът, рекох си, та и той не дойде на тая богата сватба, да си хапне от сготвените агънца и от печеното теле.

— Кума Лисо! — надигнал се изгладнелият вълк. — Веднага ме заведи на сватбата, че както съм изпусталял, и теб ще изям.

— Да вървим, кумчо, да вървим! — забързала Кума Лиса. — Ще те заведа на тази богата сватба, та цял живот да помниш и разказваш.

Тръгнали. Вървели, вървели и стигнали в селото. А тогава къщите били малки, ниски, покрити със слама. Вълкът и лисицата скочили на покрива на една къща, дето имало сватба, и Кума Лиса погледнала през комина. По едно време рекла:

— Уууу, силна ракия, брей, изгори ми устата!

— Кумице, ама дават ли ти да пиеш? — попитал Кумчо Вълчо.

— Дават, кумче, дават! — рекла Кума Лиса и пак мушнала главата си в комина. — Ууу, колко хубаво е изпечено това пиле и с масло е полято. Е, тия хора знаят как да приготвят вкусни пиленцата.

Кумчо Вълчо облизал устата си и побутнал лисицата:

— Кума Лисо, чакай сега и аз да похапна малко. Гладен съм!

— Ела, кумчо, ела! Ето, застани тук на моето място и пъхни главата си в дупката.

Кумчо Вълчо пъхнал главата си през комина и лисицата, като го бутнала, той паднал право на сватбарската софра. Развикали се сватбарите, разтичали се, грабнали кой дърво, кой вила и погнали вълка. Той, горкият, едва избягал в гората, пребит от бой.

Докато сватбарите гонели Кумчо Вълчо, лисана слязла през комина в стаята. Там до огнището стояла само невестата. Лисана залапала бързо яденето, дето било на масата. После видяла едно гърне с кисело мляко и пъхнала главата си в млякото. Невестата я видяла, грабнала машата и тупнала лисицата по гърба:

— Шшшът, червена котано, какво си нападнала млякото?

Кума Лиса се измъкнала и беж да я няма. Ама в бързането цялата й глава била омацана с мляко. Като стигнала в гората, излегнала се и помислила: какво ли стана с Кумчо Вълчо? Дали го пребиха? И както си мислела така, изведнъж видяла вълка, едвам пристъпвал от болки. Тя започнала да пищи и да нарежда:

— Олеле, майчице, пребиха ме тия лоши хора. Олеле, майчице, само по главата ме биха, та мозъкът ми изтече.

Вълкът се ослушал и познал гласа на лисицата. Полека, полека стигнал при нея:

— Олеле, кумице, пребиха ме! — оплакал се той.

— Ох, кумче, кумче, мене ме пребиха. Костите ми счупиха, мозъка ми изкараха. Я погледни ми главата, целият мозък е разсипан. Не мога да се отмъкна до къщи, да си умра при децата, да ме не разнасят тук орлите и враните.

Кумчо Вълчо, като я слушал как рони сълзи и как нарежда, дожаляло му и рекъл:

— Ще ти помогна, Кума Лисо, да си отидеш до къщи. И аз съм пребит, ама мозъкът не ми е изтекъл. Ти съвсем си съсипана.

Навел се Кумчо Вълчо, Кума Лиса скочила на гърба му и се усмихнала. Повървели малко, вълкът едва пристъпвал от болки, а Кума Лиса не могла да се сдържи от радост, че болният я носи, та си рекла:

— Болен здрав носи, болен здрав носи!

— Какво казваш, кумице?— позапрял се Кумчо Вълчо.

— Нищо, нищо, кумчо! Бая си на болната глава, дано ми пооздравее, та да си видя къщата.

Пак тръгнал Кумчо Вълчо и Кума Лиса занареждала:

— Болен здрав носи, болен здрав носи!

— Потърпи, кумичке, потърпи, сестричке! — замолил я Кумчо Вълчо. — Скоро ще стигнем у вас, потърпи още малко!

А Кума Лиса примирала от смях и пак думала тихо:

— Болен здрав носи, болен здрав носи!

Кумчо Вълчо се поослушал добре и разбрал приказките на лисана. Ядосал се люто и я изхвърлил от гърба си:

— Чакай сега да видя кой е болен и кой здрав! — И като се пусне след нея...

Бягала Кума Лиса, бягала, колкото сили имала, ама вьлкът здраво напирал с всички сили, та не усещал болките си. Лисицата се вмъкнала в дупката си, ама Кумчо Вълчо я сграбил за едната нога. Тя приплакала от болка, но завикала високо:

— Дръж, вълчо, корен, дръж, вълчо, корен!

И вълкът, нали си е глупав, пуснал ногата на лисицата и захапал един корен. Лисицата изпищяла:

— Олеле, майчице, ногицата ми отиде! Олеле, майчице, ногицата ми изяде!

Кумчо Вълчо, като чул това, настървил се още повече и дърпал с всички сили, докато изкъртил зъбите си.

Лисицата, доволна от това, че е отмъстила на Кумчо Вълчо, и сега ходи сама и напада селските курници. А Кумчо Вълчо, когато си спомни за хитрината на Кума Лиса, притъмнява му пред очите и изяжда всичко, каквото му падне.

Един човек сечал дърва в гората. Лъвът дошъл при него и рекъл: — Ей, човече, хайде да се преборим! Ако те надвия аз — ще те изям, ако пък ти ме надвиеш — ти ме изяж. Човекът рекъл: — Ако искаш да си мерим силите, лъвчо, няма защо да се борим. Ето тук това дебело дърво — дай да го сечем. — Добре — съгласил се лъвът. — Аз с корен ще го измъкна! Човекът взел брадвата и с няколко удара отсякъл дървото. А лъвът забивал зъбите, ноктите, борил се с дървото, изкъртил си зъбите и пак нищо не направил. — Видя ли, лъвчо, че аз съм по-силен от тебе? — попитал човекът. — Аз отсякох дървото, ти не можа. Искаш ли сега да свирим и да видим кой ще надсвири. — Най-напред ме научи да свиря! — рекъл лъвът. — Ще те науча, лъвчо, ама за тебе трябва друга свирка. — Направи ми, човече, свирка! — рекъл лъвът. Човекът взел едно доста дебело дърво, ударил го с брадвата, та малко го разцепил, турнал едно дървено клинче, та да държи цепнатините поотделно, и рекъл на лъва: — А сега турни си тук предните крака, нали те са ти ръце? Лъвът турнал нозете си в цепнатините, човекът измъкнал клинчето и дървото стиснало здраво лъва. Лъвът не могъл да изтърпи тия болки, опитал се да измъкне нозете си, но напразно — дървото стягало. Той пищял, ревал от болки и молил човека да го пусне. Човекът го пуснал. — Е, човече, дотук ти си по-силен — рекъл лъвът. — Хем си по-силен, хем си по-хитър и умен. Но аз искам да премерим силите си още веднъж. Хайде да прескочим този ров. Пред тях имало един доста голям ров, пълен с вода. Човекът погледнал, погледнал, па рекъл: — Бива, лъвчо! Само че аз ще взема и третия си крак и ще скачам, аз имам три крака, а ти имаш четири! — Вземи, човече, и рипай с третия крак! — заповядал лъвът. Човекът грабнал една голяма тояга, изсилил се на овчарски скок и прехвърлил рова. След него се изсилил лъвът. Скочил и паднал в средата на рова. Той бил дълбок, широк и пълен с вода, та лъвът се удавил. Така оттогава човекът останал най-силен, защото побеждавал враговете си с ум и разум.