Там сред боровете, върховете на Родопа и сред онзи въздух, който мирише на свобода, се намира село Върбово. Стигам до него по разбито подобие на път, виещ се над Широка лъка. Гората от двете ми страни е толкова кичеста и стройна, упоява ме с ароматите си. Небето се е опънало над нея като постеля, по която се търкалят пухкави облаци…

Стар римски мост е първото нещо, което ми показва, че съм стигнала до това село, накрай света. Далеч е от напудрените туристически атракции. Диво е, истинско и някак далечно на живота отвъд разбития път, който води до него.

По официални данни в селото живеят 7 души… това само по себе си трябва да е достатъчно ясен сигнал, че тук хотели и механи не виреят, и магазин няма… и по-добре. Затова пък можете да грабите с шепи лекотата, която витае във въздуха. Каменни улици завиват зад обрасли дворове, лек вятър се промъква покрай дървените греди на къщите, същите като преди 100 години. Каменните тикли по покривите се пъчат сред зеленината. Прашни и тежки катинари висят от масивните дървени порти. Колкото е тъжно, толкова е и красиво…