Създаването на българската държава на Балканския полуостров е едно от най-забележителните политически събития в Европа през VІІ век, след Великото преселение на народите.

Когато прабългарите оногондури, водени от хан Аспарух, заемат областта Онгъла около делтата на Дунав, започват чести опустошителни набези на юг в териториите на Византия, населени вече от славянските племена.

През 680 г. император Константин ІV Погонат (Брадати) (668-685), предприема поход срещу българите по суша и по море. Огромната византийска армия се струпва в Онгъла и по р. Дунав.

Хан Аспарух изчаква 3-4 дни с войските си зад укрепленията, но когато забелязва дезорганизацията в лагера на ромеите, предизвикана от внезапното заминаване на императора за Месемврия да се лекува от подагра, предприема мощна атака срещу византийците и ги обръща в бягство.

Битката завършва с грандиозна победа на прабългарите, след което те преминават през Дунава и завладяват земите до Стара планина, подчиняват местните славянски племена и сключват съюзен договор с техните князе за общи действия и отбрана на завоюваната територия.

В резултат на това споразумение през есента на 680 година хан Аспарух изгражда един военно-политически съюз с мизийските славяни, насочен срещу Византия, Авария и Хазария и с този акт фактически се създава новата българска държава.

Според договора става и административно разместване – седемте славянски племена са преселени на юг и запад да охраняват границите с аварите – до р. Тимок и Карпатите, а „северите” заемат източните части на Стара планина да бранят държавата от Византия. Прабългарите поемат защитата на земите, граничещи на североизток с хазарите до реките Днестър и Днепър.

Приоритет и господство в държавата имат прабългарите с опит от Велика Кубратова България и силната си конница, с която продължават да нападат византийските територии в Тракия.

През лятото на 681 година – около 09 август – императорът е принуден да сключи мирен договор с хан Аспарух.

Краят на Първата световна война и подписването на Ньойския договор сякаш окончателно разбиват мечтата за българското национално обединение. Враждебно настроените съседи следят за спазване на статуквото, а военните и икономическите клаузи на договора оставят държавата изключително уязвима. В международните отношения обаче нищо не е вечно и българската държава постепенно успява да се изправи на крака и да ревизира една по една следвоенните клаузи. Зенитът на тези усилия като че ли е в първите години на Втората световна война, когато България си връща Южна Добруджа (1940 г.) и поема управлението на Вардарска Македония и Беломорска Тракия (1941 г.). По-малко известен факт е обаче, че заедно с това в продължение на близо 3 години България владее островите Тасос и Самотраки.

Събитията, довели до този сценарий са добре познати. Италия търпи поражение във войната с Гърция, впоследствие силите на Вермахта нахлуват на Балканите и окупират Югославия и Гърция. Междувременно България става част от Тристранния пак (1 март 1941 година) и пред нея се открива златна възможност да получи реванш за изгубените земи във войните от 1912-1918 година. Така през април български войски и администрация навлизат във Вардарска Македония и Западна Тракия, заемайки почти цялата територия на тези области. Заедно с това обаче, отвъд  егейския бряг, София получава правото да управлява Тасос и Самотраки.

В историческата наука и до днес няма пълно съгласие за хронологическите граници на освободителното въстание на Петър и Асен. Затова както в български, така и в чужди изследвания, енциклопедии и справочници могат да се срещнат две основни версии. Според първата въстанието избухва през есента на 1185 година и завършва с Ловешкото примирие през пролетните месеци на 1187 г. Другата трактовка е, че Петър  и Асен започват въстанието през зимата-пролетта на 1186 година, а последвалите действия продължават до пролетта на 1188 година. Разбира се, тези две основни мнения имат и своите вариации, свързани с вижданията на конкретните автори.

В голяма степен различията са резултат от колебанията и интерпретациите, свързани с „дешифрирането“ на един пасаж от „Историята“ на Никита Хониат – не само съвременник, но и активен участник в събитията от византийска страна. При разглеждането на наказателните походи, предприети от Византия срещу въстаналите българи, мнозина изследователи фокусират вниманието си върху един важен за хронологията на събитията исторически „момент“, споменaт от византийския историк – едно пълно слънчево затъмнение, на който самият Никита Хониат е бил свидетел.

През Втората световна война България се изправя пред едно сериозно изпитание – разрушителните англо-американските въздушни бомбардировки от есента на 1943 – лятото на 1944 година. В такива трудни моменти обществената подкрепа е много важен елемент за формиране на висок боен дух у пилотите, а разглеждайки свидетелства от онова време, изглежда тази...